За някои личното пространство се разпростира в декари и палати; за други това е малко собствено кътче в дома, за трети личното пространство е гарантираната неприкосновеност на емоциите, преживяванията и спомените, скрити някъде надълбоко в дебрите на съзнанието. Всъщност личното пространство може да се измери ... в сантиметри.
Когато някой човек се приближи прекалено близо до нас и „започне да ни диша във врата“ , тялото ни подсъзнателно се напряга, а в съзнанието ни, също на подсъзнателно ниво, светва сигнал „червено“. Тази реакция ни е закодирана от хилядолетия, когато прекалената близост на някой друг е вещаела по-скоро опасност, отколкото дружелюбие. Днес го усещаме предимно като неприятно чувство или дискомфорт, предимно на обществени места – например в градския транспорт или на опашката пред касата в супермаркета. На какво разстояние трябва да стоим от „другия“, за да може сигналът в мозъка ни от „червено“ да промени цвета си на „зелено“? Оказва се, че това зависи от много различни фактори, като социо-културната среда, в която сме израснали, наследената ни народопсихология, че дори и от пола на човека, намиращ се „опасно“ близко до нас. В някои култури докосването, ръкостискането, прегръдките и целувките, са част от общоприетия модел на общуване. В други са табу. Така например, в Непал е проява на лош вкус и не е прието ръкостискането, а при инуитите за поздрав служи ... потъркване на носовете. Поведението от разстояние също може да бъде различно от „общоприетото“, взависимост от страната, в която се намирате. В някои държави гледането право в очите се смята за предизвикателство и дори може да ви бъде повдигнато обвинение за тормоз, в други подсвиркванията и подвикванията, особено след привлекателен представител на женския пол, се смятат за нещо нормално. Това не прави едни човешки общества „по-студени“ или „по-топли“, или по-културни и съответно по-некултурни от други. Възприетият социален етикет на общуване е резултат от исторически, религиозни и психологически наслагвания в продължение на дълги години. Не на последно място и чисто климатични. Но те не са водещи. Обикновено възприемаме южните народи като по-експресивни, по-бурно изразяващи емоциите си и държащи по-къса дистанция помежду си. Това не винаги е така обаче.
Най-дългото разстояние, на което се чувстваме комфортно един от друг, когато сме непознати, е установено в ... северната ни съседка: за румънците това са 140 см. В широкомащабно интернационално изследване, оаглавено „Предпочитани междуличностни разстояния: глобално сравнение“, публикувано в „Journal of Cross-Cultural Psychology” на второ място се подреждат унгарците със 131 см, след тях веднага е Саудитска Арабия със 127.
Ние се нареждаме в една група с Аржентина и Перу, като за нас неутралното разстояние е 81 см.
Когато става дума за познати хора, разстоянията се скъсяват, но отново Унгария и Саудитска Арабия предпочитат най-дълга дистанция. Нещата се променят, когато трябва да измерим личното си пространство сред близки хора – тук на най-близко разстояние се чувстват удобно аржентинците, германците и украинците, докато жителите отново на Унгария, Саудитска арабия, но и Канада, предпочитат да стоят по-далече един от друг. Изследването показва още, че разстоянията варират също и от пола и възрастта: жените предпочитат по-дълги междуличностни разстояния, а младите хора, без значение от пола и националността – по-къси. Ако може да се направи генерален извод, въз основа на изследването, то той е, че северните народи предпочитат по-дълга социална дистанция с непознати хора, но по-къса, когато са с близки, за разлика от „южняците“, които са по-склонни на по-голяма близост с непознати хора, но разстоянието не се скъсява особено за близките и познатите.
На какви разстояния обаче допускаме хора в другото ни лично пространство, което няма конкретни измерения, защото е метафизично – душата ни? Много е трудно да се направи подобно всеобхватно общовалидно изследване, защото навлизаме в пространството на индивидуалността. Всяка една конкретна личност се формира освен от средата, в която живее и от индивидуалния си и неповторим жизнен опит. Лесно или трудно допускаме хора до себе си? До съкровеното си аз? И ако сме преодоляли травми, все по-трудно ли става „допускането“ всеки следващ път? Каква част от същността си трябва да запазим само за себе си и каква – да споделим с най-близкия си човек? С приятелите? С роднините? Градим ли заедно едно съкровено общо лично пространство, или малко или много оставаме един за друг две планети, кръжащи много близо един до друг, но - всеки в своята си орбита? На този и много други въпроси, относно възможността и невъзможността да бъдем напълно едно цяло, гледайте Милена, Кирил и Тодор от „Тройка на разсъмване“ как спорят помежду си в подкаста „Тройка по никое време“, Епизод 54.
