Много мрачни и съдбоносни събития в човешката история са провокирани от харизматични водачи, блестящи оратори, велики пълководци, или накратко казано – от диктатори.
Ходът на историята следва развитието на човечеството в обществено-икономически план и е сравнително равномерен. Той обаче се ускорява тогава, когато се появяват ярки личности, способни да увлекат огромна маса хора след себе си в името на определена кауза или идея. Това не са задължително диктатори, макар влиянието им върху историческия процес да е огромно. Бележити държавници, мислители, духовници, революционери, учени, хора на изкуството, всички те са тласнали човечеството напред с огромни крачки по пътя на обществения прогрес и развитие на хуманността. Техните имена се помнят с благодарност, паметниците им красят улици и площади.
Имената на диктаторите се споменават в учебниците по история, като пример за ужасни събития, които не трябва да се повтарят.
Кое отличава водачите от диктаторите?
Психологическият профил на естествените водачи и на диктаторите на пръв поглед показва доста сходни черти. Това са хора с безспорен талант да увличат масите след себе си. Те следват неотклонно идеите си, готови са да стигнат и до крайности, като нерядко жертват личния си живот в името на каузата и предначертания план. Какви са разликите?
Диктаторите изначално имат патология в изграждането на личността си, като нерядко причините за отклоненията се коренят още в тяхното детство. Комплекс за малоценност, насаден по различни причини още в ранните им години, при тях по-късно се развива в мания за величие, която ги следва през целия им живот.
Диктаторите не приемат ценностите и правилата на обкръжаващия ги свят, макар да ги разбират отлично. Те смятат, че са над тях и могат еднолично да определят кое е добро и кое – зло, могат (Избрани са!) да се разпореждат със съдбите на отделни хора, народи, държави, а и с целия свят, в името на собствените си стремежи. За диктаторите отделната личност и животът на другите са без никаква стойност. За тях понятието хуманизъм е лишено от смисъл. Диктаторите са социопати.
„Това са хора със патология на личността, хора психопати, хора социопати, хора нарцисисти, хора, които нямат съвест, хора, които изпитват вулгарно задоволство от това да причиняват болка на другите.“ - това споделя психотерапевтът Полина Василева в Епизод 36 на подкаста „Тройка по никое време“, озаглавен „От какво се нуждае светът днес?“, в разговор с Милена, Кирил и Тодор.
Нарцисизмът е друга характерна черта на диктаторите. Те се нуждаят непрекъснато от доказателства за тяхното величие. Тяхното его се храни от виковете на екзалтираните тълпи, които ги следват. Те съзнателно създават култ към собствената си личност, като много често си приписват месиански заслуги и способности. Диктаторите изграждат обществения си образ като единствената личност, която е в състояние да управлява съдбите на хората и народите. Първият римски император Гай Юлий Цезар направо се обявява за жив Бог и хората се кланят пред статуята му още приживе. Той създава т.нар. Юлиански календар, в който „скромно“ кръщава един от месеците на себе си. Цял живот страда и е комплексиран от сравнението с Александър Македонски. За да догони и постигне неговата слава, извършва геноцид над келтите и белгите в някогашна Галия.
Диктаторите много често се кичат с имена и прозвища, които са точно обратното на това, което вършат, но така изграждат обществения си образ и манипулират последователите си. Наполеон Бонапарт първоначално е обявен за „Спасител на нацията“ във Франция и за „Освободител на народите“ в Европа, когато започва военните си завоевателни кампании. Много скоро обаче става ясно, че идеите на Просвещението, които предизвикват Великата френската революция, нямат нищо общо с целите на амбициозния корсиканец. „Короната беше в калта и аз я вдигнах“ - заявава бившия републикански генерал, в деня, когато го коронясват за Император... Завоевателните войни на Наполеон, неговите лични амбиции да властва над света, костват живота на милиони хора, голяма част от които – негови сънародници.
Друг диктатор, Йосиф Джугашвили - Сталин, също избива милиони свои сънародници, воден от параноичната си несигурност и страх от заговори и посегателства върху безконтролната му власт. Той създава безпрецедентен култ към личността си, който се насажда на всичките му поданици още от ранна детска възраст. Те са приучавани да славят личността, гениалността и непогрешимостта на „Вожда“, „Бащата на народите“ и пр. „титли“, със стихотворения, песни и други „произведения на изкуството“ още преди да тръгнат на училище. Приживе негови паметници „красят“ всеки град на империята, която изгражда, а немалко градове направо се преименуват на негово име, в това число и морската ни столица Варна. На съвестта на Сталин официално лежат 10 млн. души, но според някои историци жертвите на сталинската диктатура са много повече. В това число влизат само жертвите на преките репресии на режима – официално осъдени, разстреляни и обесени, като не се включват загиналите от завоевателните войни, които води неговата империя, умрелите от глад, изселвания и заточения, които също са милиони.
Австрийският ефрейтор Адолф Шикългрубер също създава култ към собствената си личност, насаждайки идеята на германския народ за „избраната нация“, за „нордическата раса“, предопределена да властва над света, водена от непогрешимия си водач – Адолф Хитлер. Тази идея, съчетана с личните амбиции на „фюрера“ за безгранична власт, става причина за най-кръвопролитната война в човешката история досега. Броят на жертвите през Втората световна война се определя между 70 и 85 млн. души, което е около 3% от населението на света през 1940г.
Как да различим истинските водачи от диктаторите?
Преди всичко трябва внимателно да следим и проверяваме какво казват и как се изразяват. Това във времето, в което живеем е особено трудно, защото ако по времето на Хитлеровия министър на пропагандата Йозеф Гьобелс е важала максимата „Една лъжа, повторена сто пъти, става истина!“, то във века на АI eдна лъжа може да бъде повторена 100 милиона пъти. При това да бъде генерирана да звучи и да изглежда абсолютно достоверно. А диктаторите лъжат. Без никакви угризения на съвестта, защото не притежават такава.
Един диктатор никога не изпитва съмнения в собствената си правота. Той се чувства избран да говори от името на всички, затова много често използва формата „Ние“, имайки предвид, разбира се, собствените си представи за Върховната истина, чието превъплъщение смята че е.
Този изказ е характерен например за Владимир Путин. Диктаторът не показва никакъв толеранс към различията, били те политически, етнически или полови, защото смята собствената си Истина за единствена, воден от самозаблудата си за уникалност, величие и непогрешимост.
Възможността за свободна изява на различията е неприемлива опция за един диктатор, защото това означава конкуренция за водачеството и подхранва неговата страхова параноя. Така всеки различен се превръща във враг. Това може да се види дори и в един обикновен словесен спор – диктаторът никога не дава възможност на опонента си да се изкаже, защото нарцисизмът и егото му не допускат конкуренция. Опонентът се превръща във враг. Той трябва да бъде унижен, смачкан, унищожен – в един спор вербално, а после и физически, ако се наложи, защото диктаторът е социопат и не изпитва емпатия. Нито човечност, съжаление, милост, или пък ... любов.
От какво се нужда светът сега? Според психотерапевтът Полина Василева, отговорът е „Любов“. Толерантност, разбиране и приемане на различията, колкото и да е трудно за постигане. Защото хората се различават помежду си по раса, пол, образование, вероизповедание, обществено положение и благосъстояние, но по едно нещо са абсолютно равни помежду си – по достойнство. А достойнството на всеки човек трябва да се уважава еднакво, което е основополагащ принцип на съвременната Европейска цивилизация.
